Някога, когато залезите нямаха край с онази протяжна кротост на морето душите ни бяха щастливи и вятърът ги галеше
дишахме  с пълни гърди и светлина бяха дните ни.
Сега е нервно, накъсано, безсънно, със самотен писък се сви морето. 
Копнеем по залезите, които някога нямаха край...

протягам ръка...с отворена длан...
дай ги насам
поостави ги на моята длан...
в замяна...
изгев от високо!

Нямам думи, Пикола!